Еко зони

Зелената идея романтика, политика и далавери
Марин БОЖКОВ

След оттичането на жълтата и червената вода в българската обществена река бурно потече и зелената. Разбира се, както обикновено се случва, вначалото беше далаверата.

Старт на "зелената вълна" дадоха наглед частни събития ­ някаква фирма взела, че от добро сърце фалшифицирала подписа на заместник-министър и построила грозен комплекс насред Природен парк "Странджа" въпреки няколкото десетки заповеди за спиране на строежа.

Други някои фирми, като печално известната АКБ, решили да застроят Иракли въпреки изричната забрана, с което предизвикаха бурна вълна на недоволство. "Честните частници" отговориха с откровена намеса на мутри, както през 1992 г., в напразно усилие да прогонят протестиращите дори от плажната ивица, която по Конституция е изключителна държавна собственост. Държавата обаче, вместо да вземе категорично отношение към извършваните безобразия и униженията, на които нейните органи са подложени, реши да насочи репресията си към мирно протестиращите млади хора. Нещо повече ­ Главната дирекция за борба с организираната престъпност прие за първостепенна заплаха обмена на информация за протестите и направи глупав опит да сплаши няколко интернет потребители в духа на най-славните традиции на Държавна сигурност.

Като капак на всичко, след дълги и витиевати обещания пред цялото общество, че безобразията няма да се допускат, държавните "мъже" прибегнаха до откровено шикалкавене от типа "Никой няма да строи освен политически правилните фирми, които вече са започнали безобразията".

Получава се странен феномен ­ държавата като че ли осигурява екстериториалност и съдебен имунитет на определени лица, за да нарушават грубо обществения интерес и да унижават държавните органи, а насочва репресията си към гражданите, отстояващи простото спазване на закона.

Как се стигна до това. Обяснението може да се намери в подетата от президента Първанов инициатива "Хубава си, МОЯ горо". Очевидно за него, както за бившия цар-премиер Сакскобургготски, а и за "вечния жених" Доган, акцентът в инициативата е върху думата "моя". Няма как иначе да се обясни фактът, че немалка групичка от свързаните с властта хора са си купили земи именно в тези "проблемни" гори, изпълнявайки по странен начин спорния принцип за "уседналост".

И ето го обяснението на феномена ­ изглежда, че лявата ръка трябва да бие през пръстите дясната за престъплението, което двете са замислили. Някак така става, че определени политици трайно "усядат" все там, където има далавера. Сигурно случайно, но всички хора и групи, чиито имена се свързваха с крупни афери при последните пет правителства, се утаиха в блаженоуправляващата тройна коалиция.

Едва след като кризата в политическото представителство ясно се очерта върху екологичната карта на България, някои субекти се усетиха, че на политическия пазар се появява нова стока.

Това е "зелената политика", схващана като обещание за запазване на жизнената среда срещу избирателна подкрепа от страна на онези, които все още са способни да се замислят. За съжаление опитът на съществуващите досега зелени политически проекти не е насърчителен. "Зелената партия" на Александър Каракачанов, всевъзможните зелени патрули и коалиции имаха удивителното свойство да се маргинализират при най-дребния намек за облаги и това трайно отблъсна обществото от тях. От друга страна, екологичната драма в България създаде свои герои, презиращи политиката и обикалящи като сенки из страната с аскетичен вид и почти сектантски фанатизъм. Тези активни групи, съставени от по няколко десетки млади хора, притежаващи така дефицитния сега морал, образование и активност, категорично отказват да се идентифицират с определена политическа партия или проект. Тяхната способност към самоорганизация и гъвкавите методи за привличане на общественото внимание са много привлекателни за политическите търговци. Последните са склонни да им обещават всичко, само и само да ги привлекат в своя политически маркетинг, но срещат единствено презрително отчуждение. Ангажираните в екопротестите младежи си дават сметка, че в срамните сделки от последните години са загубили голяма част от своите политически права, а в битката с олигархията са принудени да се откажат и от голяма част от икономическите. Затова те се сражават за последното, което им е останало ­ жизнената среда. Ако загубят и нея, остава им само пътят към чужбина, а България ще загуби последните двеста хиляди активни млади хора, а с тях и надеждата за европейско бъдеще, различно от постсъветското блато, в което я натикват.

Разбира се, доминираният от първични страхове и сапунени истории обществен живот не се задълбочава в същността на екологичните проблеми и затова не е в състояние да генерира приложими решения. В най-добрия случай политиците се опитват да инкасират вниманието към тези проблеми ­ първоначално за спечелване на гласове, а после и за пряко превръщане на политическото влияние в пари. По изключение обаче този подход не действа. Не това са решенията, които екологично ангажираната общност би признала и подкрепила.

Всъщност подходът към тези хора е много по-прост и логичен:
Нека политиците предложат предварително онова, за което гражданите ги избират ­ ясни, изпълними и еднакви за всички закони, регулиращи драматично усложнените обществени отношения, свързани с:
- опазването на черноморското крайбрежие,
- съхранението и възстановяването на горския фонд,
- опазването на природните забележителности,
- управлението на архитектурните резервати,
- управлението на водите и водния баланс.
- ограничаване на замърсяването на градската среда.

Нека въпросните политици потърсят подкрепата на обществеността в поне една значима обществена кампания за запазването на част от природното богатство на страната, като я доведат до успешен край, а не присъстват само на откриването и заключителния банкет.
Нека същите тези политици покажат поне минимум компетентност в областта на тежките екологични проблеми на страната, а не се задоволяват със самодоволното изричане на общи лафове с поглед, все едно са снесли яйце.

Нека някой потърси мнението на онези, които от години се трудят над проблемите, преди да оформи бомбастични тези и осемстотиндневни програми.

Нека въпросните лица бъдат видени от някого поне веднъж да събират боклуците от планината със собствените си ръце, без да гледат в камерата с лукаво-прелъстително изражение.

И накрая:

Нека не забравяме, че след жизнената си среда хората в България няма да имат какво повече да загубят. И тогава никой не може да каже какво ще се случи.